Младежът седеше върху един камък, на един самотен хълм, когато към него се приближи Мъдрецът.
- Защо си толкова тъжен, момко? – попита загрижено беловласия мъж.
- Сърцето ми е разбито… – отчаяно промълви младежът.
Старецът благо се усмихна. Приближи се още повече и сложи ръка на рамото му.
- Сърцето, казваш…
Младежът кимна почти незабележимо и пак се отнесе.
- Където има плът – винаги има и болка. Докато плътта е жива…
Момчето го погледна неразбиращо.
- Щом те боли – значи си жив! – усмихна му се Мъдрецът. – Мъртвите не ги боли. Техните сърца отдавна са замлъкнали. Не пеят, не подскачат от радост… и не ги болят. Вече…
Младежът леко се нацупи. Старецът го потупа нежно по гърба и продължи:
- Сърцата ни са силни… дори и когато ги боли. Дори и когато са разбити… Те са като малките деца, които падат, ожулват колената си, но пак се изправят – и рано или късно се научават не само да ходят, но и да тичат като вятъра. И твоето сърце пак ще полети… ще оздраве…
- Но тя не ме обича! – почти изплака момъкът.
В очите на стареца заблестяха лукави светлинки.
- А ти обичаш ли я? – попита той с престорено любопитство.
- ОБИЧАМ Я! – подскочи младежът. – Повече от всичко на света!
- Така, така… – усмихна се пак Мъдрецът. – Обичаш я, значи…
После рязко се обърна и изстреля следващия си въпрос право в лицето на младежа:
- А СИГУРЕН ли си, че я обичаш?
- Да! Да! Сигурен съм… – разпалено му отвърна той.
Старецът отново го дари с благата си усмивка.
- А може би само си мислиш, че я обичаш. Когато са млади, сърцата ни още не са се научили да обичат истински. Любовта на младото сърце е само вид романтичен егоизъм. Ти не я обичаш – а просто искаш да бъде твоя! Тя ти е отказала… или си има друг – и ТОВА те кара да страдаш.
А после добави малко по-тихо:
- Ако я обичаш истински – тогава искаш просто тя да е щастлива! Без задължително да е щастлива точно с теб…
Младежът изглеждаше сякаш е бил поразен от гръм. За няколко минути никой от двамата не проговори.
Пръв наруши тишината младият мъж:
- Но аз… – в гласа му имаше толкова болка. – Но аз не съм готов да я загубя! Искам да съм с нея – до края на живота си!
Старецът го погледна право в очите.
- Не можеш да загубиш нещо, което никога не си имал. Никога не е било твое…
Младежът не каза нищо. Старецът въздъхна и продължи:
- Любовта не е притежание. “Ти си мой! Аз съм твоя…” – това са пълни глупости! Всеки е сам на себе си…
Момчето пак не каза нищо, но в погледа му вече имаше някаква примиреност, сякаш започва да разбира.
- Другата голяма заблуда е “Не мога да живея без теб!”. Животът е дар, който всеки от нас получава само за себе си. Не можеш да подариш този дар на друг. Нито да му го отнемеш… Можеш само да споделиш пътя си с добър другар. Да извървите заедно много мили по този криволичещ път. Да си помагате… Да ви е по-хубаво и по-леко така – заедно.
Тонът му изведнъж стана някак си по-суров.
- Но трябва да си готов да изминеш този път и сам! Не задължително самотен, а просто да имаш в себе си силата да изминеш целия този път със собствени сили. Без да висиш на врата на твоя спътник… Истинската любов започва в собственото ти сърце – и е насочена именно към теб. Обичай първо себе си! Иначе няма да си способен да обичаш и когото и да е другиго. Така е то…
Младежът гледаеше примирено към земята.
Старецът отново заговори и в гласа му трептеще истинска любов:
- Ние сме просто хора. И това е нашата голяма слабост – но и нашата голяма сила! Сърцата ни са направени от крехък, фин материал… Понякога болят, но това минава. Когато станат по-силни – и пътят ни става по-широк!
После се усмихна заговорнически и почти прошепна в ухото на момчето:
- И чак тогава е ред да срещнем истинския си другар в това пътуване. Защото сърцето ни вече е пораснало достатъчно, за да обича истински…
Младежът въздъхна облекчено.
Не каза нищо, но погледна към стареца с благодарност.
После зарея поглед в далечината. Сега вече хълмът не му се струваше толкова самотен – защото гледаше към хоризонта.
Когато погледна пак назад, Мъдрецът беше изчезнал. Така незабелязано, както се беше и появил.
Момчето се изправи и пое по обратната пътека към долината.
В сърцето му отново грееше светлинката на надеждата…