Един преуспял, млад мъж, карал в краен квартал, твърде бързо с новия си “Ягуар”.
Търсел място за паркиране и с голяма скорост профучавал между паркираните коли.
Изведнъж тухла се блъснала в страничната врата. Той натиснал спирачката и ядосан скочил от колата. Грабнал и разтърсил детето, което било хвърлило тухлата.
“Какво по дяволите правиш? Това е новата ми, знаеш ли колко много струва?”
Момчето започнало да се извинява.
“Моля, господине … много съжалявам … аз не знаех какво друго да направя… хвърлих тухла,
защото не знаех как да Ви спра … “
Със сълзи по лицето посочил място зад една паркирана кола. “Това е брат ми, падна от своята инвалидна количка и не мога да го вдигна.” След това момчето сподавило риданията си и попитало зашеметения от случващото се мъж:
“Бихте ли да ми помогне да го върна в инвалидната количка? “
Младият мъж едва преглътнал гнева си. Той вдигнал падналото дете, след това извадил носната си кърпичка и почистил охлузванията на момчето. Успокоил го с поглед.
“Благодаря ви и Бог да ви благослови!”, благодарило детето на непознатия.
Тези думи и цялата ситуация разтърсили човека. Той продължил мълчаливо да гледа как едното братче тика в количката другото на път към дома.
Дълго стоял така зашеметен, докато се отърсил и тръгнал бавно към “Ягуара” си. Огледал щетите, не били големи – можело да се отстранят безпроблемно. Но той странно защо не направил ремонт. Изпълвало го с особено чувство да гледа вратата и да си спомня за случката. Сякаш някой му казвал:
“Не минавай през живота толкова бързо, че някой трябва да хвърли тухла по теб, за да привлече вниманието ти ! “
Бог шепне в нашите души и говори в сърцата ни. Понякога, нямаме време да чуем, но Той намира начини да привлече вниманието ни.