Ела де! Поседни! Недей да бързаш!
Събрала си вързопчето на дните си.
Ще си отидеш. Аз не съм те вързала и
няма за какво да те разпитвам.
Не беше щедра. Знаеш, че се лутах
с въпроси неразплетени в главата си.
Какво пък, трудно, ала те избутах.
Почти не ти усетих красотата.
Не ти се сърдя. Ти не си виновна.
Година си, а хората те пълнят с добро и зло.
Със сладост и отрова. И стари семена през теб покълват.
Пустинна беше вътре в мен, в душата ми,
а пътищата ми така не тръгнаха.
Живях те тъжно, скрита зад вратата на миналото.
За света обръгнала. Една ръчица детска ме спасяваше.
За нея съм ти много благодарна. И все разделях
зърното от плявата.
Опитвах се да си остана вярна,
но ме забрави всяко вдъхновение.
Пресъхна чучурът на романтизма.
И ако имах някакво движение,
то повече приличаше на слизане.
Отивай си с добро. Тежат ли дните?
До тук помагах. Продължи нататък!
Е, сбогом! Аз сълза изтривам скрито.
Все пак ти беше моя. Без остатък.
Валентина Шейтанова