Какво като не мога да танцувам,
без такт се свивам в топлите му длани.
И тръпно ми е, мило и уютно
във ореолите, обгърнали плътта ми.
Какво като не мога да запея?!
Нима за шепота е нужен чуден глас?!
Аз тръпна вечер в струнна епопея –
едно обичам те и отговор: „...и аз”
Какво като не ме е ваял Бога?!
И хълбокът ми не е за сърма?!
Старая се! Поне това го мога,
Поне това умея... за сега.
Какво от туй, че губя от сравнения
и често съм разплакана и слаба,
дочула укорителните мнения
на този, който лудо обожавам.
Какво като не съм спокоен полъх?!
Аз мога да съм вятър под крилете,
Не тлея, във очите ми е огън –
С такава страст обичат боговете...