Мина Тодорова е сестра на Петко Тодоров, писател и приятел на Яворов.
Те се запознават, когато тя е на 16 години.
Мина става вдъхновителка на поета и той я възпява в множество стихове като:
„Благовещение”, „Две хубави очи”, „Вълшебница”, „Ще бъдеш в бяло”, „Обичам те”, „Блян”и др.
Любовта им продължава до края на живота на Мина –
тя умира на 20-годишна възраст от туберколоза.
На гроба й поетът посажда явор.
Година след смъртта й той се жени за Лора Каравелова, дъщеря на политика Петко Каравелов.
Бракът им трае твърде кратко, защото тя се самоубива през 1913 година.
Прилагаме откъси от писма на Яворов до Мина.
***
Нанси, 11 октомври 1906
„Какво ще излезе от всичко това”-?
Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти – накрай световната пустиня,-
отсам преградни бездни, върхове.
Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждущи мечти;
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.
На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети, прелита в бодър сън...
И чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.
Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян,-
и то ще бъде час на изповед последна,
слияние в един вълшебен блян.
Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще изтаем като сняг в съня си,-
и като дим в небето ще намерим край...
И ако ти беше пред мене и ми зададеше същия въпрос,
аз щях да те притисна до сърцето си
и щях да ти повторя хиляди и милион пъти, че ти си моя и ще бъдеш моя –
на този и на оня свят!
„Всички тук са зле настроени против Вас (защо не ми казваш „ти”), не зная...”
Но аз зная, Мино, аз зная техните интимни мисли и чувства –
и като ги съжалявам, не мога да не се смея от все сърце.
И ти, когато ги чуеш да ръмжат и скърцат зъби, можеш да правиш същото.
„Много неща не мога да си обясня и само се лутам ту тук, ту там.”
Ти ще ми повериш мъката си, бедно дете, ти ще ми я повериш
като на най-близък човек и аз ще ти обясня всичко.
Аз бих желал да ти пиша дълго – много дълго, желал бих да ти разкажа колко се измъчвах,
очаквайки писмото ти, и как бях весел тая заран, като го получих, но аз съм толкова развълнуван.
Освен това, искам отговора ми да тръгне още днес,
за да получа твоето писмо по-рано, като вярвам, че тоя път ще ми пишеш веднага.
....
Чакам!! Яв.
***
Нанси, 13 Ноември 1906
Аз Ви обичам! – Аз искам да Ви кажа още нещо, но не мога да го сглобя.
Душата ми е наранена и аз страдам – тъй силно...
Аз бих желал да Ви притисна до гърдите си, да изплача душата си и да умра...
Вашия Яворов
***
София, 21 Октомври 1907
Мое щастие, аз Ви имам близо до себе си, защото душата Ви е при мене.
Какво съм преживял до сега, какви мъчения и падения в злобното си недоверие,
Вие не знаете и никога не трябва да узнаете.
Който много люби, много страда и много трябва да му се прощава. Какво значи това, което говоря,
Вие няма да разберете, но аз трябва да го кажа. Душата ми се изповядва сама пред себе си,
за да се яви чиста и достойна пред един ангел.
Но моята любов не би заслужавала името си, ако тя не беше една единствена мисъл за Вашето бъдеще,
ако не беше готова на крайни жертви, да се лиши даже от Вас, за Вашето собствено добро.
Моята съвест ме задължава да Ви кажа решително това, което сериозно трябва да обмислите:
при досегашния ми скитнически живот, здравето ми, може би не е останало непоколебано.
Материалното ми и обществено положение не е от завидните днес, не е с розови изгледи и за напред.
След онова, което стана между мене и Вашите – никакво помирение с тях,
и в даден случай аз бих поискал от Вас една смела стъпка...
Моята любов ме кара да треперя над нежното цвете и неговото щастие.
Аз избрах най-сухите думи, за да не повлияя на решението,
което трябва да изхожда единствено от Вашите чувства и предчувствия.
Вие сте вече на 18 години, жена, която може да разполага със себе си, и аз не искам да изтръгна сърцето Ви,
защото сърце трябва само да се получава. Думата е Ваша–
Любящия Ви Яворов
***
София, 5 Декември, 1907г.
Двете малки листчета, по които е писала Вашата мила ръка, са пред мене.
Получих ги днес на пладне и сядам да Ви отговоря....
Виновна сте Вие, защото ме накарахте да се размечтая като някой хлапак и да не мога да събера мислите си.
Вие ще станете „учителка в Македония”...Е добре, аз ще стана хайдутин в македонските планини, -
поне това няма да бъде ново за мене! И една бурна нощ, когато Вие ще се ослушвате плахо над разтворената книга,
вратата се разтваря с трясък и ...щете не щете – аз ще Ви грабна. Ако се противите, ще Ви вържа.
Да знаете колко мислих, какви ще са въжетата, за да не Ви болят ръцете! –
Не ми остана време да Ви проследя в Петербург, отдето бихме могли да се погоним из Сибир, -
или в Париж, дето бих могъл да се дуелирам за Вас на четири страни!
Но за това ще имам доста време през безсъницата си тая нощ...
И през всичкото време ще поледява кръвта ми, като погребален звон,
Вашето питане: „Обичам Ви ...до кога?- до кога?- до кога?” –
В своето начало, любовта е винаги смутена и не мисли по-далеко от утрешния ден,
от който очаква само какъв-годе лъч да разсее хаосната мъгла на чувствата.
Когато владее, тя губи всякакви представлени за времето и неин пулс е пулсът на вечноста,
с която се слива, в своите съкровени цели.
Когато си отива обаче – в смътно предугаждане неизбежния край, тя пита, както питате Вие!
Аз мисля, че е небоходимо да се срещнем – за проверка на нашите чувства.
Ето... повече от година и половина, откакто не сме се спрели един пред други.
Нужни са реални възприятия за поддържане жизнения сок на чувството.
За Вас например, Яворов не е ли просто име, без материалния човек, който го носи?
И няма ли след време като го видите по-близо до себе си, да отстъпите в изненада: но той...съвсем не е той!...
Где ще се видим? Ние тряба да приказваме...пишете ми...
Сърдечно Ви стиска ръката Вашият Яворов