Имало петима братя. Четиримата от тях били едри и снажни, а петият — дребничък като кратунка. Така му и викали.
И това име толкова му подхождало, че никой не си спомнял как бил кръстен.
Един ден снажните братя си рекли:
— Предстои ни дълъг път. Щи ни срещнат много хора. Защо ни е Кратунката, само да ни грози? Така сме си лика-прилика.
И не го взели със себе си. Като стигнали до една дълбока река, най-старият брат се усмихнал:
— Видяхте ли, ако беше с нас Кратунката, трябваше да го носим на ръце.
На другата нощ влезли в една висока гора. Вторият брат рекъл:
— Представяте ли си да беше с нас Кратунката, щяхме да го изгубим в гъсталака. Дългият път е за високи хора.
Като свършила гората, започнали да се катерят по едни големи камъни. Третият брат не се сдържал и се обадил:
— Добре, че Кратунката остана в къщи.
Трябваше да го носим на гръб из този камънак. Върнели, вървели, най-после изгубили пътя. А наоколо — широко поле. Открай докрай, докъдето ти видят очите, само трева и ниски храсти. И нямало нито една височинка, за да погледнат от нея. Какво да правят? Само едно тънко високо дръвце стърчало, но който и да се опитвал да се качи, то се огъвало и той тупвал на тревата. Тогава четвъртият брат казал:
— Това тънко дърво може да издържи само най-малкия ни брат. Само Кратунката би се изкачил на високия му връх и би намерил пътя. Трябваше да го вземем с нас. Сбъркахме.
— Сбъркахме! — отвърнали братята и навели виновно глави.
Анастас Стоянов