Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство своята воденица, магарето си и своя котарак. Делбата станала бързо:
Най-големият получил воденицата. Средният — магарето.
За най-малкия останал котаракът. Той не можел да се помири, дето му се паднал такъв нищожен дял.
— Братята ми, като се сдружат — казал той, — ще могат честно и почтено да си изкар-ват прехраната. А пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.
Котаракът като чул тези думи, пристъпил важно и му рекъл със сериозен тон:
— Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми поръчай чизми, да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не ти се е паднал толкова лош дял, както си мислиш.
Господарят на котарака не повярвал много на думите му, но тъй като го бил виждал да прибягва до какви ли не хитрости, като ловял плъхове и мишки — да увисва на лапите си или да се зарива в брашното и да се преструва на умрял, — все пак се надявал, че котаракът и на него ще помогне в неволята му. Дал му,каквото поискал. Котаракът се обул чевръсто, метнал торбата през рамо, хванал вървите й с предни лапи и отишъл на горската полянка, където имало много зайци.
Заложил торбата с трици и трева, проснал се на земята като умрял и зачакал някой млад заек, незапознат още с хитростите на този свят, да дойде и да се пъхне в нея, за да похапне от онова, което се намирало вътре.
Едва легнал и желанието му се сбъднало: един млад, глупавичък заек влязъл в торбата. Котаракът бързо дръпнал вървите, хванал го и го убил, без да му мигне окото.
Много доволен от лова си, той отишъл в двореца и поискал да говори с царя.
Въвели го в царските покои. Като влязъл, той се поклонил ниско пред царя и казал:
— Царю честити, маркиз дьо Караба — така котаракът намислил да нарича господаря си. — ме изпраща да ти поднеса този заек.
— Кажи на господаря си — отвърнал царят — че съм много доволен от подаръка и му благодаря.
Друг път котаракът се скрил в една житна нива, като пак заложил торбата си щом влезли в нея две яребици, дръпнал вървите и ги хванал и двете. След това отишъл и ги поднесъл на царя, както направил със заека.
Царят и този път приел със задоволство двете яребици и наредил да почерпят котарака.
Два-три месеца наред котаракът носил от време на време на царя дивеч от страна на своя господар.
Един ден котаракът научил, че царят щял да излезе на разходка с дъщеря си, най-хубавата принцеса на света, и казал на своя господар:
— Ако се вслушаш в моя съвет, ще бъдеш щастлив за цял живот. Трябва само да отилеш да се окъпеш в реката на онова място, което аз ти посоча, и след това да не ми се бъркаш в работата.
Маркиз дьо Караба направил всичко, според съвета на котарака. Както се къпел спокойно, царят се задал. Тогава котаракът се развикал с всичка сила:
— Помощ! Помощ! Маркиз дьо Караба се дави!
При този вик царят подал глава от вратичката на каляската и като познал котарака, който толкова пъти му бил носил дивеч, заповядал на слугите веднага да се притекат на помощ на маркиз дьо Караба.
Докато слугите вадели клетия маркиз от реката, котаракът се приближил до каляската и разправил на царя как дошли крадци и задигнали дрехите на господаря му, докато се къпел.
А той, хитрецът, ги бил скрил под един голям камък.
Царят веднага заповядал на своите гардеробиери да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за маркиз дьо Караба. После му изказал своите благодарности.
Когато воденичарският син облякъл хубавите дрехи, които му донесли, станал още по-красив, защото и без това си бил хубавеляк. Царската дъщеря го харесала много. Той също си помислил, че не е виждал по-красива принцеса. И така, едва разменили няколко погледа, младите хора се влюбили.
Приказката не разкрива дали царят забелязал това, но той поканил маркиза да се качи в каляската да се разходи с тях.
Котаракът не можел да си намери място от радост, като виждал как всичко се нарежда тъй, както го бил намислил и побягнал напред. По пътя видял селяни, които косели една ливада, и им казал:
— Ей вие, косачи, ако не кажете на царя, че ливадата, която косите, е на маркиз дьо Караба, с ноктите си — раз-два — ще ви сторя на кайма.
Царят не пропуснал да попита косачите чия е ливадата, която косят.
— На маркиз дьо Караба — отвърнали те в един глас.
— Хубав имот имате — казал царят на маркиз дьо Караба.
— Така е, царю честити — отвърнал маркизът. — Тази ливада дава всяка година богат сенокос.
Котаракът, който вървял все напред, срещнал жътвари и им казал:
— Ей вие, жътвари, ако не кажете на царя, че всичките тези ниви са на маркиз дьо Караба с ноктите си — раз-два — ще ви сторя на кайма.
След малко минал царят и поискал да узнае кому принадлежат нивите.
— На маркиз дьо Караба — отвърнали жътварите.
Царят похвалил и за тях маркиза.
Котаракът вървял се пред каляската и заръчвал ан всички хора, които срещал същото нещо. Царят бил смаян от големите имоти на маркиз дьо Караба. Най-сетне котаракът стигнал до хубав замък. Той принадлежал на един човекоядец, който имал несметни богатства.
Котаракът първо се погрижил да узнае какъв е този човекоядец и какво знае да прави. После поискал да му се представи, като казал, че не би желал да мине покрай замъка му без да има честта да го поздрави.
Човекоядецът го посрещнал толкова учтиво, колкото може да бъде учтив един човекоядец и го настанил да си почине.
— Хората разправят — рекъл котаракът, — че имаш дарбата да се превръщаш във всякакви животни, че можеш да се превърнеш например в лъв, в слон...
— Това е вярно — отвърнал грубо човекоядецът — и ще ти го докажа.
Котаракът толкова се изплашил, като видял пред себе си лъв, че веднага се озовал на покрива при все че с ботушите трудно се вървяло по керемидите. След някое време, като видял, че човекоядецът се превърнал пак в човек, котаракът слязъл и си признал, че много се изплашил.
— Разправят също — казал той, — но аз не мога да повярвам, че можеш да се превърнеш и в малки животинчета, например в плъх или мишка. Казвам ти, че това ми изглежда съвсем невъзможно.
— Невъзможно ли? — отвърнал човекоядецът. — Ей сега ще видиш!
И в миг се превърнал в мишка, която почнала да бяга по пода.
Щом я видял, котаракът се хвърлил върху нея и я изял.
А в това време царят стигнал до замъка и пожелал да влезе вътре.
Котаракът чул шума на каляската по подвижния мост, излязъл отпред и рекъл на царя:
-— Добре дошъл, царю честити, в замъка на маркиз дьо Караба.
— Как, маркизе — се провикнал царят, — и този замък ли е твой? Не съм виждал втори като този двор и като постройките, които го заобикалят. С голямо удоволствие ще ги посетя.
Маркизът подал ръка на принцесата. Последвали царя, който се качвал пръв по стълбата, и влезли в голяма зала. Там ги чакала великолепна трапеза. Човекоядецът я бил сложил за приятелите си, които този ден щели да му гостуват, но като узнали, че царят бил в замъка, не посмели да влязат.
Царят бил очарован от добрите обноски на маркиза, също като дъщеря си. Не му излизали от ума и неговите големи богатства, та след петата или шестата чаша превъзходно вино, казал:
— Маркизе, от тебе зависи да станеш мой зет.
Маркизът се поклонил ниско, приел честта, която му направил царят да му даде за жена хубавата принцеса, което го изпълнило с неочаквано щастие. Вдигнали сватбата още същия ден. Котаракът станал благородник и вече само за развлечение тичал подир мишките.
Шарл Перо