04192024Пет
Last updateЧет, 28 Юни 2018 5pm

Дядо-Тодорановият син

Дядо Тодоран събуди една сутрин сина си Койча и му рече:
– Ставай, Койчо, да вървим!
– Къде ще ме водиш, тате? – попита Койчо.
– В града, сине, в големия град.
Стегнаха си двамата цървулите и тръгнаха. Вървяха, вървяха, вървяха – стигнаха до дълбок пресъхнал кладенец. Старецът посегна да седне на тревата до кладенеца и изпухтя:
– Пух!
В този миг от сухия кладенец изскочи малко човече с рядка заострена брадица, с кожена престилка и златен чук в десницата.
– Аз съм Пух – рече човечето, – защо ме викаш?
– Аз тебе не викам – отвърна дядо Тодоран, – само изпухках, защото се уморих от дългия път.
– А къде си повел туй момче?
– Ще го дам в града, занаят да учи.
– Я ми го остави да ми стане ратай. Ако е паметливо – от мене ще научи големи дяволии.
– Какъв си ти? – попита дядо Тодоран.
– Аз съм майстор над майсторите. В този кладенец ми е работилницата.
– А как слизаш долу?
– Имам си въжена стълба, усукана от пясък. По нея слизам и се качвам. Ще ми оставиш ли сина си?
– Да ти го оставя – съгласи се дядо Тодоран, – ами кога да дойда да си го прибера?
– Ела подир три години – отвърна брадатият майстор, хвана Койча за ръката и го намъкна в кла-денеца.
Дядо Тодоран се прибра вкъщи. Като минаха три години, той отново потегли към сухия кладенец. Щом пристигна, надникна в тъмнината долу и се провикна силно:
– Пух! Тука ли си, ей, Пух!
Изведнъж в тъмния кладенец скръцна някаква врата и по въжената стълба чевръсто изскочи майстор Пух.
– Какво искаш? – попита майсторът.
– Искам си момчето – отвърна дядо Тодоран. – Трите години изтекоха и дойдох да си го прибера.
– Дошъл си, но няма да ти го дам – поклати глава брадатият Пух.
– Хубава работа. Защо няма да ми го дадеш? – замига изплашено дядо Тодоран.
– Защото нищо не е научило. Трябва да остане още три години.
– То за оставането – може да остане, но аз какво ще правя без него, като съм запрял и не мога да си работя нивите! Ще умра от глад.
– Почакай малко, аз ще ти дам нещо за прехрана – рече брадатото човече и се хопна в кладенеца. Подир малко изскочи пак и подаде на стареца една шарена кърпа и една пъпчива тиква.
Дядо Тодоран пое кърпата и тиквата и попита:
– Защо ми са?
– Носи ги вкъщи – поръча Пух, – аз съм ги измайсторил. Щом постелеш кърпата на земята – върху нея мигом ще се наредят паници с топло ядене, а в тиквата стоят скрити петстотин юнаци на коне. Ако някой ти стори зло – ще почукаш три пъти върху тиквата и ще видиш какво ще стане.
Старецът прибра тиквата и кърпата в торбичката, прости се с Пух и си тръгна. Като стигна в къщурката си, бръкна в торбичката, извади кърпата, постла я върху земята и що да види? Изневиделица се появиха четири паници: едната пълна с топла чорбица, в другата се мъдри варено пиленце, в третата – зачервена баница, а в четвъртата – жълто грозде. Дядо Тодоран се видя в чудо. Излапа набърже всичкото ядене и цяла нощ не можа да заспи от вълнение.
“Гледай го ти, мислеше си старецът, онова брадато човече каква кърпа е измислило! Дано моят Койчо се пребори със занаята”.
На другия ден по пладне доволният старец отиде в къщата на селския чорбаджия да се похвали с кърпата. Чорбаджийската жена го пусна да влезе вкъщи и му рече:
– Дошъл си тъкмо на обед, но аз нямам с какво да те нагостя, защото днес не съм готвила нищо!
– Не бери грижа за тая работа – отвърна старецът и се усмихна, – дядо ти Тодоран си носи обяда, ами повикай мъжа си!
Додето пристигне чорбаджията, гостенинът постла чудната кърпа на земята и тозчас върху нея се наредиха две печени пуйки, три бъклици и една бяла, пребяла погача. Седнаха тримата на трапезата, почнаха да ядат и да пият.
Чорбаджийката хвърли око на кърпата и все канеше гостенина:
– Пий, дядо Тодоране, сръбни си още.
Дядо Тодоран надига бъклицата, надига я, додето направи главата. Тогава чорбаджийката неусетно издърпа вълшебната кърпа и я подмени с друга, същата като нея. На тръгване старецът прибра лъжливата кърпа, мушна я в пазвата си и се заклати към къщи. Търкулна се в леглото и цяла нощ спа като заклан. Пробуди се на другия ден и най-напред потърси кърпата си, защото беше изгладнял здравата. Постла я, но изведнъж прехапа устни: върху кърпата не се появиха никакви паници. Вторачи се, почна да разглежда кърпата и разбра, че е подменена.
– Ще ви науча аз вас как се подменя Дядо-Тодорановата кърпа! – закани се старецът и почука три пъти с пръст по кората на тиквата.
Тогава се разтвори една тиквена вратичка, от нея изскочиха петстотин човечета на коне с дряновици в десниците. Те се строиха пред стареца, размахаха дряновиците и извикаха в един глас:
– Какво ще заповядаш, дядо Тодоране?
– Аз ли? – отвърна старецът. – Аз ви заповядвам да идете в къщата на чорбаджията и да му ударите сто хубави тояги по гърбеца, а чорбаджийката ще налагате, додето ви даде моята кърпа хранителка.
Малките конници препуснаха стремглаво към чорбаджийската къща. Подир час се върнаха с изпотрошени дряновици. Предадоха кърпата на дядо Тодорана и му рекоха:
– Лоша чорбаджийка, брей! Изпотрошихме си дряновиците, додето я накараме да върне откраднатата кърпа.
Дядо Тодоран пое кърпата и я постла на двора. Тогава се появиха паници с ядене за петстотин уморени и гладни юнаци, а за конете им – петстотин торби с ечемик. Като се нахраниха хубаво юнаците, един след друг се намъкнаха през вратичката в тиквата и там притихнаха.
Заживя си дядо Тодоран безгрижен живот. Като изтекоха още три години, той пак отиде при сухия кладенец и почна да вика:
– Пух! Излез, майсторе!
Но наместо Пух от кладенеца изскочи самият Койчо.
– Бре, сине, ти ли си? – прегърна го дядо Тодоран. – А къде е майстор Пух?
– Той отиде на пазара да продава дяволиите си, а пък мене заключи в работилницата, но аз, тате, като ти чух гласа, мигом се превърнах на мишле, измъкнах се през ключалката, пак станах човек и изскочих.
– А защо не се прибираш в бащиния си дом?
– Как да се прибера, като не ме пуска майсторът.
– Защо не те пуска?
– Защото се извъдих по-голям майстор от него. Той не може да се побере в кожата си, откак разбра, че съм го надминал, и е решил да ме погуби. Но аз не се давам!
– Я го гледай ти него, брадатото! – поклати глава дядо Тодоран. – Наместо да се радва, че има способен ученик – седнало да му завижда. Хайде да си вървим!
Койчо слезе още един път в кладенеца, прибра си чуковете от работилницата и тръгна подир баща си. Вървяха, що вървяха – стигнаха в едно село. Там чуха тъпани и гъдулки.
– Сватба има – рече дядо Тодоран, – я да се отбием за малко.
Отбиха се. Сватбарите посрещнаха чужденците с радост и почнаха да ги черпят. Не щеш ли, тъкмо в туй време се появи майстор Пух, престорен на гайдар. Койчо го позна по жълтите очи и додето майсторът надуе гайдата си – ученикът му удари челото си в земята, превърна се на трендафил и тупна на трапезата. Пръстите на майстор Пух заиграха по ручилото. Свирнята му омагьоса всичките сватбари.
– Много хубаво свириш! – въздъхна младоженецът. – Какво да те дарим?
– Нищо не искам – отвърна гайдарят, – ако ви е воля, дайте ми оня трендафил да се накича.
– На драго сърце! – извика младоженецът, грабна трендафила от трапезата и го подаде на гайдаря.
Гайдарят стисна с десницата си цветето, но наместо да го помирише, започна гневно да го мачка. Тогава трендафилът мигом се превърна в шепа просени зрънца, които се пръснаха по трапезата. Гайдарят скръцна със зъби, захвърли гайдата си и без да губи време, удари чело в земята и се престори на квачка с десет пиленца.
– Бре, такова чудо не сме виждали! – развикаха се сватбарите и се струпаха да видят какво ще стане по-нататък.
Пиленцата лакомо започнаха да кълват просените зрънца. Изкълваха ги всичките. Само едничко се беше търкулнало под една паница и когато квачката захвана да кътка пиленцата си, туй зрънце подскокна нагоре и се превърна в лисица. Лисицата изврещя и подгони пиленцата. Разтреперана, квачката изхвръкна през прозореца и стремглаво полетя към сухия кладенец. Лисицата я гони донякъде, сетне удари челото си в земята и се превърна отново в човек.
– Да ми живееш, Койчо! – провикна се дядо Тодоран. – Няма що, надминал си майстора си – и постла кърпата си.
Тогава от небето паднаха върху кърпата три ябълки: едната – за този, който разказва приказката, другата – за този, който я слуша, а третата – за дядо Тодорана.

Ангел Каралийчев




  • Нови

  • Най-четени