Разровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваньо.
— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.
— Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.
— Бабичко, много сме гладни, ба! — с нажален глас пееше Кунето.
— Я зяпни да видя!
Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица.
— Пъй, че огладняло момичето ми - рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната.
— Де е питката, ба? — дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
— Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
— Бабо... — обърна се умислен Ваньо.
— Ей?
— Право ще кажеш — вярно ли е?
— Кое?
— Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
— Вярно е, чедо. Баба никога не лъже.
— Ами далеч ли е нивката?
— Много е далеч.
— Чак до голямата гора, че зад нея — показа с пръст Кунето.
— Там.
Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
— Бабо, хайде пак ни разправи за питката! — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
— Още един път искаме.
— Хубаво! Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг.
Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета — право на нивката. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна.
А под синура - кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук е - рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило - нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? - попитала питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета - всичките ще станат
питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.
— Ами вълкът, бабо?
— Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
— Ваньо-о-о-о, тичай - шейната!
— Иде си татьо - у-у-у-у, какъв е побелял!
— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.
Ангел Каралийчев