ПХодил-бродил из гората един гладен вълк. Празният му търбух го отвел до близкото село. Гледа: край коларския път едно старо магаре кротко си пощипва тръни. «Ха! — облизал си муцуната непоправимият разбойник. — Ето храна тъкмо като за мен!» Приближил се и заговорил:
— Ей, магаре, късметът ти работи! Сам аллах те е довел тук, за да те изям.
— Не ме яж, вълчо, дърто съм вече, годините ми са колкото космите на гривата — отговорило то.
— Не! Два дни нищо не съм турил в търбуха си. Червата ми от глад като гайда свирят. Ще те ям с космите, макар да си дърто...
Заозъртало се добичето — помощ от никъде.
— Ех — рекло то, — не за дълго ще бъдеш сит с моето жилаво месо. Пък аз мога да ти помогна да намериш крехко агнешко и тлъсто овче — цяла година да ядеш и все сит да бъдеш.
— Ами, как ще стане тая работа? — рекъл вълкът и лигите му потекли.
— Яхни ме ти, господин Вълчан, тъй като си измършавял, а аз ще те занеса при една кошара без стопанин и кучета — там овце и агнета, колкото щеш. Ще си подбереш което най ти хареса.
Допаднали му на вълка магарешките думи: никой дотогава не му е обещавал такова месо, никой не го е наричал така почтително «господин Вълчан», никога не е яздил като същински господар.
— Добре! — рекъл и си преглътнал лигите. — Заведи ме при онези мили животинки.
Само че не тичай много бърже, върви си спокойно. Не обичам да ме друсат.
Метнал се на гърба му и старото магаре тръгнало. Върви бавно, избикаля едрите камъни и дупките по пътя и от време на време пита:
— Удобно ли ти е, господин Вълчан? Не те ли друсам?
А вълкът, който вече наистина се помислил за господин, отвръща важно-важно:
— Карай все така! Не друсай, защото ще се разсърдя. А аз съм много зъл като се разсърдя.
Наближили селото.
— Ей, магаре, къде ти е кошарата? Не я виждам.
— Потрай още малко, господин Вълчан, скоро ще я видиш — отговаря магарето и забързало.
Щом стигнало до първите къщи, препуснало, колкото му държат старите нозе, че всекиму е мил животецът. Тича то по селските улици, носи на гърба си вълка, който, за да не падне, захапал дългите магарешки уши.
И изведнъж така, както препускало, магарето се разревало с цяло гърло:
— Ей, селяни, вълк ви нося!
Лавнали из дворовете кучетата и се втурнали към неканения гостенин. Подир тях наскачали селяните, кой с тояга, кой с вила, кой с лопата — викат:
— Ах ти, поразнико! Ах ти, кръвопиецо! Колко овце си ни отмъкнал, а сега и на магарето си налетял. Бийте злодея! Убийте го!
И заналагали гърбината на вълка, че косми захвърчали. Вижда той — лоша става работата! Скочил от магарешкия гръб и хукнал да бяга с подвита опашка. Бягал, бягал, дошъл с последен дъх до гората-спасителка. Клекнал край един шубрак да си лиже болните места и си мисли: «Главо, главо, защо ти трябваше да се големееш? Дядо ми си беше скромен и честен вълк, също и баща ми. Никога не са яздели, всякога пешком си ходеха и затова доживяха до старини. Пък на мен какво ми хрумна да ставам важен господин и магаре да яхам? Едва не загинах. Не, оттъй нататък видя ли магаре, направо ще го давя за гърлото и ще го ям!»
Албанска народна приказка