Ти.
Спомняш ли си, когато ме попита
какъв искам да бъда в живота?
И каза, че времето тъй бързо отлита
и бързо в драми ще ме кръстоса.
Спомням си аз онази топла усмивка,
каза си "Още си малък, живей си".
И после ми показа съдбата красива
колко лесно е, каза ми - "Пей си".
Аз.
И до ден днешен все това правя,
песни си пея по булеварди с мечти,
гледам в локвите да не се давя,
а пък душата ми около мене лети.
Защото знам, че отвътре красив съм,
а за отвън - огледало лесно се лъже.
Защото знам, че тайно щастлив съм,
нищо че споменът в мене още си стърже.
Ти.
Помниш ли аз какво ти казах тогава?
Помниш ли мойта наивна, детска игра?
Че обичта ми расте, но никога не презрява,
че всъщност с магия ще счупа тази съдба.
Той.
Отгоре ме смешно погледна и с глас се изсмя,
погали косите ми руси и просто простена:
"Ти дете, сега мълчи и бери си цветя,
защото някой ден ще усетиш земята пуста, студена"
Аз.
А ти защо така песимистично подхождаш?
Нима си толкова сляп?
Може и стар да си, но явно още прохождаш,
и падаш във всеки мой трап.
Защото нивите златни може би не ще ожъна,
но дори и стар не ще се предам.
И дори и след като ме удари, съдбата пак ще прегърна,
и ще тръгна по пътя си - сам.
За това не гледайте, моля, с презрение,
не гледайте нито със жал.
Просто вижте това просто прозрение,
за мене няма падане в кал.